[преди два месеца] изоставена фабрика извън екатеринбург

Всяка нейна градивна частица ѝ крещеше да не му отговаря, просто да се врътне на пети и да бяга, защото можеше да намери смъртта си тук и сега. Всяка нейна клетка гореше от желание да изчезне, да се разтопи в така мразения от София мрак, само и само той да не може да я вижда. Но както винаги, София реши да не слуша съветите на съвестта си, реши да игнорира всички шамари и ритници, които сега ѝ нанасяше подсъзнанието ѝ, желаещо да бяга. Да бе решила да обърне гръб на малкото предпазливост, която ѝ бе останала, бе решила за пореден път да откаже исканията на плахото същество, което живееше в нея, незнаещо произхода си, нито пък свършека си. Тя се усмихна весело, въпреки че отвътре я полазваха тръпки, които можеха да се сравнят само с чувството как губиш последните молекули въздух, когато си под вода.
- И коя съм аз?
Нямаше да му даде да я баламосва още преди да знаеше кой е. И въпреки привидната ѝ самоувереност, отвътре тя се пречупваше като клонка изпод тежестта на погледа му. Толкова жесток, толкова безразличен в жестокостта си, че чак изглеждаше привлекателно. Половинчатата му усмивка сякаш всеки момент щеше да се отвори и той да я погълне, въпреки че на София ѝ бе ясно, че нямаше да стане. Зениците му шаваха по тялото ѝ, радвайки се на гледката, а тялото ѝ биваше измъчвано от внезапната неприязън, заедно със горчивия вкус, който Морети получаваше в устата си всеки път, когато нещо щеше или вече се бе объркало.
Всяко нейно сетиво сякаш работеше извън работно време, всяка жилка в тялото ѝ подсказваше да бяга и тя все пак задържа погледа си върху неговия, чакайки ответен удар - било то с думи или с действие. И все пак имаше една малка част, която ѝ казваше да не се бои от нищо. Все пак, малко или много, тя бе Дъщерята на Огъня, и докато това прозвище я придружаваше, тя знаеше, че е в безопасност.

В мига, в който ръцете му се докоснаха до тънката ѝ талия, тялото ѝ сякаш бе разтресено от хиляди волтове ток, протичащ по всяка нейна жилка, разпалвайки всяка нейна клетка и карайки кръвта ѝ да кипи. Нещо в погледа му я накара да осъзнае колко подвластна може да му бъде.
Силата, която течеше из неговите вени действаше така невероятно странно върху мислите на Софи, която сякаш бе хипнотизирана. Какво изобщо се случваше с нея? Някой можеше ли да ѝ каже, защото тя със сигурност си нямаше представа. София Морети, момичето, което не прекланяше глава дори и пред собствената си съвест, сега изведнъж склоняваше поглед пред непознат със стъклен поглед. Имаше нещо сбъркано с нея. В един момент бе самостоятелна, а в друг момент коленете ѝ трепереха от слабост, защото не можеше да си позволи да му противоречи. И докато сега цялото ѝ същество ѝ подсказваше да не му противоречи, а да се отдаде на желанията му, точно обратното на преди малко, тя реши да се изрепчи. Но как да му се изрепчи, когато той така нежно докосваше порцелановата ѝ кожа, опъната над ключицата ѝ, сякаш докосваше нещо прекалено чупливо. Имаше нещо толкова забранено в това едно докосване и напрежението от тази забрана летеше във въздуха и караха Морети да поема ситни крачки в посока на едрото тяло на непознатия.

- Аз, аз.. не знам какво правя тук. Просто си помислих, че... - тя не знаеше. една енергия я бе притеглила тук като магнит и сега не я пускаше да си отиде.

Той свали ръце и се отдръпна и сякаш изсмука целия живот от тялото на жрицата на огъня. И последното атомче енергия в нея се стопи, студът я обгърна в силните си ледени прегръдки и тя пожела отново онова електричество да тресе отвътре тялото ѝ. Искаше неговия допир, сякаш се чувстваше зависима от неговата топлина, от приятното напрежение, което плетеше кълбета в гърлото ѝ. Сякаш с последни сили тя процеди през зъби, докато все още приближаваше топлината на тялото му:
- Кой си ти?

Можеше ли да е истина? Можеше ли наистина да бъде целувана, от някой, чието име дори не знаеше? Не мислеше, че е реално. Но въпреки това усещаше неговата кожа, меките му устни, настойчивият му език и как всички тези негови принадлежности бавно, но успешно превземаха тялото ѝ. Цветовете, усещанията, чувството на нейната студено кожа с неговата топла, как двете се срещат и сякаш експлодират - всичко това бе сякаш прекалено реално. Реално, да, но някак прекалено изпипано, сякаш бе открадната картина от нечий идеален мокър сън. И точно това я разубеждаваше малко по малко, че това не е реалността, а някаква извратена, но трябваше да си признае - хубава фантазия. Някак приятна.
- Спри. - промълви тя и сякаш отвори очите си след дълъг сън. Цветовете отново бяха някак си по-сиви, по-заглушени, обстановката отново бе студена и есенна, а във фантазията си сякаш усещаше приятния повей на бриз. - Не...
И в този момент осъзна какъв беше той. Дефектио. Знаеше каква омраза изпитваха към Терра тези еволюирали хора. Знаеше и как дори и да се мразеха помежду си, всички племена, които отдавна не бяха просто хора биха се обединили, само и само за да ги унищожат. И тази, която даряваше малката общност със светлината и топлината на огъня, тази, която ги предпазваше от чуждите набези бе първа в списъка. Една злощастна Фиамета, чието тяло сега биваше разтърсвано не от страх, а по скоро от онова чувство, когато те обвинят за нещо, което не си направил. Те всички я мразеха, без да е заслужила нещо. Тя просто изпълняваше дълга си - нещо заложено в гените ѝ, нещо, което тя нямаше право да избира. Та тя дори не знаеше защо се бяха появили тези нейни способности. Как от обикновено момиче се превърна в изгубена душа с умение, което щеше да я убие, заради самата си същност.
Той усети прозрението ѝ. Лицето му остана все така спокойно, все така безлично - само една усмивка все още играеше на устните му, но погледът му изобщо не бе засегнат от този полумесец. Само едно нещо подсказваше за малкото му безпокойство и това бяха вените на врата му, които изпъкнаха на фона на бледата му кожа горе-долу в същата секунда, в която хватката около тялото ѝ се стегна и я притисна по-близо до него.
- Нима ще ме убиеш? Превъплъщението на Фиамета в този мрачен свят. Една искра надежда за света? И ти ще ме убиеш.
Интонацията на гласа ѝ подсказваше, че това не бе въпрос. По-скоро твърдение.
Присъда.