the name's sophia.

Sophia Moretti.

"Ако се хванете някога да търсите значението на думата "софия" пред вас ще изникне думата "мъдрост". Сега си представете мен, със червената коса, пиперливия език, импулсивните ми деяния и всички ругатни, които знам на родния ми италиански, както и още един-два езика. Пълната противоположност. Винаги съм се чудела защо майка ми е искала да ме кръсти така - тя отлично знаеше, че нейния характер не се доближава дори мъничкото представата за спокоен и мъдър човек, а това, което тя ми е разказвала за баща ми, ме навява на мисълта, че той също не е от най-отговорните хора, които ще намерите. И все пак, не ме съдете. Аз съм умна. Или поне това ми е било повтаряно през целия ми живот.
Има неща, които и аз не знам за миналото си. Имам спомени от майка ми. Но все още не си спомням името ѝ. Звучеше нещо като Лучия... Лучана? Да, беше Лучана. Блондинка като мен, въпреки че след като изгубих паметта си [упс, спойлери... няма значение], реших, че червеното повече ми отива. Имала е същите очи като моите - сини, преплетено с изумруденото зелено на някоя стара бутилка от вино. Помня гласа ѝ - някак дрезгав, но пък мек като кадифе, когато ми пееше песни. Не помня почти нещо друго. Знам малкото нейни истории, които се бяха запечатали в главата ми още преди да се превърна в това, което съм сега. Знам, че баща ми не е бил нищо особено и е постъпил, както са постъпвали всички глупаци, които не са могли да понесат мисълта, че ще стават бащи и ще трябва да бъдат отговорни за още едно малко човешки същество - избягал е. Майка ми ми бе казала, че имам неговия характер, но въпреки това се надявам да не е така, просто защото не мога дори да си позволя да си помисля, че бих могла да се превърна в такова отчаяно и жалко същество като него. Той просто се е отказал от мен, от майка ми и от обещания ѝ живот, защото просто не му е стискало. Оттам нататък всичко е вървяло нормално, защото нямам много спомени от тогава, а всичко, което ми окаже някакво голямо влияние или впечатление бива запечатвано в съзнанието ми и дори и сега, след като в главата ми е пълна каша, пак бих го помнила.
И това ме води до онази нощ, в която се събудих плувнала от студена пот, а всичко около мен гореше. Бях едва на седемнадесет. Облечена в пижамата ми, някак си насън бях провървяла около пет километра тежък горски път, боса и гола. Помня, че краката ми бяха в рани, но аз не изпитвах нищо. Което беше още по-странно. Пламъците лизваха кожата ми, но без да оставят своята болезнена и грозна диря след тях.Сякаш бяха повей на пролетния вятър. Разтрих очи и видях как всички дървета бяха се предали на пламъците и сега бавно умираха, пукайки се от горещината и огъня. Опитах се да си припомня друго. Мисия невъзможна, както казваха хората. В главата ми изплуваше образа на майка ми, гласът ѝ, милионите лица, с които си представях жалкото подобие на баща, за което тя ми беше разказвала, но нищо повече. Започнах да крещя.
И както метнах ръка, за да изтрия сълзите си, огънят спря, сякаш той не предмет, който съм изтървала и сега го прибирам в джоба си.


Месец след това се присъединих към Терра.