Jace.

Донесе морето със своите вълни,
два бисера нежни, две скъпи очи

А тези очи в момента потъмняваха от жажда и глад. От желанието си да поеме и последната частица човешка ярост, макар тя трудно да съществуваше в този тъмен и смирен свят. Никой не се гневеше на никой, всички си помагаха и така не даваха възможност на същества като нея да живеят пълноценно. И колкото и да й се искаше, човешкия род вече не търсеше билките, лечебни или не, които предлагаха. Желаеха нещо повече, нещо, което да ги изхранва и да им дава сигурност за известно време.
Покачи се на коня си бързо със сребърна кама в ръка. Пришпори го и запрепуска като ледения зимен вятър. Преследваше Терра. Само за миг да се докоснеше до магията и вече предчувстваше вкуса на мощта в тялото си. Цялото й същество тръпнеше в желанието и абстиненцията, в която изпадаше.
Бързаше изключително много. Бързаше и примираше от своята нужда. Невидимото, за човешко око, магнитно поле се изпречи на пътя й и накара коня да се спре. Джейс изсумтя недоволно. Принуди животното да премине и дръпна юздите чак, когато се озоваха в една толкова жива природа, каквато без влиянието на Терра не би могла да съществува в днешно време. Няколко странни птици прелетяха над главата й, а миг по- късно с периферното си зрение забеляза огромното животно. Затвори очи и изсмука и последната останала сила, впрягайки я в точността си и всички сетива. Слуха й се засили, мозъкът й регистрираше всички движения около й. Мракът се разгърна за инстинктите на Джейс. Само миг по- късно камата й полетя в дясно от нея и порази врата на дивото прасе. Жалното му квичене огласи равнината, когато тялото й се хвърли отгоре му и завъртя хладното оръжие във врата, отделяйки главата от тялото.


Приближи Екатеринбург по- скоро, отколкото бе предполагала. Мирисът на несъстоятелност в тази местност я лъхна още от примитивните граници, определени от хората. Бариерата се вдигна почти веднага, след като сините й очи се впиха в тези на импровизираните пазачи, които вероятно бяха по- уплашени и от църковни мишки на сред котешки пир. Вече достигаше предела на силите си и имаше нужда да намери спешно своята незаменима храна. Не искаше да се чувства обикновена, толкова отвратително зависима от племената, както бяха хората. Конят вече не препускаше така бързо, натоварен от дисагите й, пълни със свежо, прясно месо от дивата свиня. Копитата му тракаха бавно по отдавна изпочупените павета, ала не залиташе. Тъмния жребец гордо всяваше смут заедно с притежателката си. С всяка конска крачка, хората все повече изчезваха в своите колиби или импровизирани кервани, стари, изпочупени, разрушени руски къщи.
Площада представляваше възможно най- безлюдното кръгло пространство, където в момента все още никой не присъстваше, ала бе сигурна, че ще изчерпи нужното. Белите й, дълги пръсти се протегнаха назад към една от торбите и подметнаха месото в прахта на земята. В тъмнината не се видя нищо, макар да се чу тихия тътен от попадането му.
-ХАЙДЕ! Долни твари! Искате месо? Ето ви месо. Бийте се за него. Мразете се и бъдете безпощадни.- гласът й се извиси над всичко и само миг след втората подхвърлена мръвка няколко сносни на вид мъже изтичаха напред с вили и други импровизирани оръжия. Ударите, които си разменяха, повечето смъртоносни, други просто замайващи вливаха нещо в тялото й. Усещаше борбата за оцеляване в съзнанието им. Пагубната агресия, която изпитваха в момента, вливаща се във вените й. Отметна назад глава и разтвори устни от удоволствие в безгласен стон. Засмя се. Чувството отново да усеща себе си така прекрасно силна беше повече от подходящо за момента. Част по част... съществото й щеше да се зареди с енергия за месец напред.

Име: Джейс;
Племе: Уорсти;
Способност: Внушение;