Старата чешма

Брой мнения : 47 Join date : 06.10.2012

Тя бе жестока. Знаеше го, чувстваше го, но бе напълно безпомощна. Как можеше да се бори със собствената си природа?С действия и привички, които са й вродени, откакто се е родила, действия, които усъвършенстваше с времето. Тя беше убиец, тя трябваше да отнема, а не да спасява животи. Нямаше време за самосъжаление, защото жестокостта можеше да бъде изтръгната отново с насилие. Трябваше да поправи грешките си, но щеше ли да е в състояние да продължи напред, лишавайки се от удоволствието да убива?Лора можеше да бъде безразсъдно смела, но силната воля не бе част от характера й, с която да се похвали. Можеше да се впуска в бой, невъоръжена, но когато опираше до собствените й цели и желания, не бе в състояние да оцелее без кръв. Писъците на жертвите отекваха в ушите й. Отекваха в сънищата й, които неминуемо бяха предхождани от кървави кошмари. Страхуваше се. Не, ужасяваше се от себе си и от това на какво е способна. Ужасяваше се от собствената си жестокост и желание за кръвопролитие. От жаждата, която й напомняше колко зла и безчувствена бе.
Дълбоко в себе си не можем да се наречем homo sapiens. В основата на истинската ни същност е заложено безумието, а първичният ни нагон е убийството. Това, което Дарвин е бил прекалено възпитан да каже, приятели мои, е, че сме станали господари на земята не защото сме били най-интелигентните или най-хитрите, а защото винаги сме били най-откачените и кръвожадни копелета в джунглата.
Самюел не мислеше така. Или може би го е мислил, но се е страхувал да го каже. Сега трудно можеше да различи спомените, които се бяха превърнали в обща каша от отминали събития. Бе склонна да преиначи някой факт в своя полза, затова нямаше доверие на подсъзнанието си. Всичко бе запечатано, но не искаше да отваря кутията на Пандора. Не и когато се познаваше до болка добре и знаеше, че колкото по-малко научеше за миналото си, толкова по-малък бе риска да извърши още някоя непростима грешка. Интересно как хората губеха времето си в изследване на миналото, търсейки причини и оправдания, а отговорът се намираше в настоящето, често в сегашния момент. Лора спря да гледа назад. Още повече, че имаше куп въпроси относно бъдещето и тя с трепет очакваше деня, когато мистерията около злополуката ще се разсее.
Бе седнала на един камък и летаргично зяпаше в пространството, изпаднала в състояние на себевглъбяване. Мислите й се носеха плавно, но в никакъв случай логично, нито пък оформяха някакви картини в съзнанието й. Не усети кога позната фигура се бе приближила твърде близо и твърде късно усети опастността. Обонянието й бе подразнено от скъп женски парфюм, а гърлото й пресъхна. Думите заседнаха в гърлото й, затова остана неподвижна, напълно равнодушна към присъствието й.

Брой мнения : 83 Join date : 06.10.2012

Мрак.
Хората казваха, че мракът води със себе си чудовищата. Какво ли казват сега, когато виждат единствено мрак? Вероятно повече от всякога се крият зад вярата си. Не съществуват чудовища. Глупост е да се разделя една маса. Науката сама е доказала, че съществува естествен подбор. Или умееш да се бориш и оцеляваш, или пропадаш и изчезваш. Вярата е нищо. Равносилна е на лудостта. Те са просто игра на съзнанието, превръщат те в пионка. Самата Илирия не твърдеше, че е нещо повече от заблудена.
Тя вечно бягаше. Бягството ѝ започваше с убийството на Алексей. Постепенно започна да бяга от миналото си. Бягаше от лудостта си. Бягаше от лудостта на околните. Докато не осъзна, че никога не можеш да си сигурен от чия лудост всъщност бягаш. Нямаше луди и нормални... Всеки до една степен бе луд, за да оцелее. Същото бе и с чудовищата. Нямаше хора и чудовища. Имаше оцеляващи и загиващи. Но винаги идваше един жизненоважен въпрос: Защо го правеше? Защо бягаше? Защо се страхуваше от миналото си? Защо се страхуваше от настоящето? Защо избягваше да мисли за бъдещето?
Защо винаги изпитваше нуждата да стъжни живота на дребната тъмнокоска?
Въпреки наличието на обувки с висок ток, Илирия бе достатъчно безшумна, че да не наруши спокойствието на Лора. С всяка крачка в мислите ѝ нахлуваха все повече въпроси, на които не можеше да отговори. Какво я привличаше към нея? Защо продължаваше да тъпче бедното създание, дори когато тръпката отдавна бе отминала? Спря на сантиметри от нея и се наведе леко. Знаеше, че е усетене. Имаше нещо толкова първично в онова леко потръпване, когато усетиш чуждото присъствие, което Илирия никога не пропускаше. Тя винаги бе нащрек. Без повод.
- Вероятно отново нищо не виждаш, но си дошла да се порадваш на пейзажа, нали?
Хладен тон. По-остър, добиващ определена властна нотка, караща я да не звучи като себе си. Определено не бе тя. Бе твърде самоуверена, някак по-раздразнителна и все пак не чак толкова различна, че да внесе съмнение. Може би настроението ѝ се влияеше от деня или от гнева, че продължаваше да тъпче на едно място в границите на омагьосан кръг, от който така болезнено желаеше да се измъкне.
Глупост е да вярваш, че можеш да заблудиш. Възможно е да заблудиш единствено себе си. Останалите винаги ще видят истината. Изключение прави двойната заблуда. Онази, която ти изграждаш, вярвайки, че някой друг е изградил подобна.
Не получи отговор, а знаеше, че въпросът ѝ е достатъчно добре чут. Неслучайно го бе прошепнала право в ухото ѝ. Целеше точно това - той да бъде ясно чут. За какво бе пропиляла странието си? Защо бе изрекла всяка дума така отчетливо и ясно, щом нямаше да получи отговор? Нещо вътре в тялото ѝ се разбунтува. Вероятно наранената гордост, макар Илирия да не бе горделива.
- Попитах те нещо, Лора. Знаеш, че обичам да водя разговор, а не да си говоря сама.
Вече определено присъстваше власт в тона ѝ. Една заплашителна власт, целяща да сплаши, но въобще полезно ли бе, когато Илирия не представляваше заплаха за тъмнокосата госпожица? Определено бе едно пресилено изказване, за което по-късно щеше да съжалява.

Брой мнения : 47 Join date : 06.10.2012

Беше ли власт, когато никой не се подчиняваше?Можеше ли да управляваш въздуха?Да ръководиш невидима и несъществуваща армия?Отговорът знаеше само Илирия. Лора можеше единствено да предполага какво се въртеше в ума й, какви бяха мислите й, идеите й. Можеше единствено да предполага какво бе миналото й, имала ли е и майка и баща, радвала ли се е на живота, когато е била малко невинно момиченце, способно да изпитва истински, непреднамерени чувства. Била ли е щастлива?Защото можеше да се закълне, че сега не бе. О, нима познаваше истински щастлив хируд?Манията да убиваш не носеше щастие, а по-скоро мимолетно удовлетворение, бързо заменено с разяждащи угризения или пък нова жажда, все по-всепоглъщаща. Грешно бе мнението, че хирудите са чудовища. Да, те бяха, но нима само чудовища?Никой не знаеше какво става нощем. Никой не бе ставал свидетел на самосъжалението, реалността се стоварваше върху тях с главомолна сила, без да поглежда кой ще удари, чий живот ще съсипе, чии сънища ще превърне в кошмари, по които могат да се направят стотици филми на ужасите. Да, животът не беше честен. И какво от това.
Хората се деляха на два вида-победители и губещи. Светът бе жесток към загубилите, затова да бъдеш победител ти извоюваше сравнително спокоен и гладък живот. Трябва да си отпред, в първите редици, в безопасните редици, където смъртта не пристъпва, където късметът е вярна дружка на всеки и като стар приятел, който се връща от дълго пътуване и сяда на любимото ти кресло, така и късметът не си отиваше. Трябва да победиш. В този живот. А Лора ще каже: И какво от това!
Меланхолията бе превзела ежедневието й, бе станала неизменна част от рутината. Ядеше със същия непукизъм, както когато слушаше музика. Бе сивота. И сивотата щеше да пребъде. Защо въобще живееше?А, да, забравих, не й стигаше смелост да сложи край на живота си. Все се опитваше да придума онази част от себе си, която не й даваше мира, онази борбена част, която искаше да сложи край на всичко. Увещаваше сама себе си с нескопосани лъжи, на които вярваше като малко наивно дете. Увещаваше се, че един ден решението на проблемите й ще изскочи отнякъде, а тя просто трябва да чака този момент. Но никой не обичаше да чака.
Лора не извърна глава към Илирия, не бе нужно, така или иначе не виждаше нищо. Осланяше се само на изострения си слух. Топлият й дъх бе погалил кожата й, която настръхна от внезапната близост. Лек страх. Но само лек. Властта, която събеседничката й искаше да притежава над нея, бе нещо невъзможно. Макар Лора да бе апатична към заобикалящия я свят и хора, не можеше да бъде победена или превърната в роб. Усещаше заплашителните нотки в гласа й, приближаващия гняв и това бе единствено причина да се усмихва и да чувства някакво превъзходство.
-Аз пък си мисля, че би водила интересен монолог. Аз съм добър слушател.
Иронията не можеше да бъде пропусната, но Лора не се впрягаше и се плъзгаше леко, самодоволно по остриетата на Илириа.

Брой мнения : 83 Join date : 06.10.2012

Имаше промяна. Не, не бе в проявата на ироничност от страна на Лора. Тази способност бе твърде позната. Илирия знаеше, че по този параграф не можеха да се съревновават, защото бяха еднакво добри. Пределно ясно бе и че не може да властва над Лора. Използваше това качество просто, за да сплаши. Хората се хващаха лесно на въдицата, но с хируд бе по-трудно. И колкото повече опитваше да се разграничи от Лора, толкова повече виждаше колко еднакви бяха всъщност.
Вероятно това бе причината да не я харесва. Лора бе способна дори единствено с присъствието си да ѝ покаже колко слаба реално е Илирия. Природата ѝ може би я караше да се чувства по-висша. Такава бе, защото бе оцеляла предвид всичко, което бе посрещнала, следвайки заплетените пътища на съдбата, но отвътре си оставаше слаба и безхарактерна. Вероятно не точно така, но самият страх да се опълчи пред спомените си, носеше подобен привкус.
- Хъм... - въздъхна Илирия и я заобиколи, заставайки срещу ѝ. Нужен бе твърде прецизен подбор на думи. Импулсивността невинаги водеше до желания ефект, колкото и трудно да ѝ бе в настоящ момент да я потисне. Насочваше гнева си навътре, към себе си, защото осъзнаваше, че вината бе нейна. Сама се тикаше там, където знаеше, че няма правото да победи. - Значи освен мнимосляпа, днес ще си мнимоняма?
Нямаше да получи съчувствие от нея. Спорно бе дори дали Илирия бе в състояние да изпита подобна емоция. По всичко показваше, че не е от мелодраматичния тип, който тръпнеше с всяка секунда да намери повод за емоции. При нея те липсваха. Най-често бе безразлична. Гледаше света с една типична безинтересност. Бледото ѝ лице често застиваше в безизрастност, която се просмукваше дори в ледената синева на погледа ѝ. Единственото движения бяха дивите пламъци, копнеещи за живот, издаващи тайни и търсещи нещо ново. Да, Илирия определено търсеше нещо ново всеки ден. Нещо, което да я изтръгне от бездействието ѝ. Не можеше да понася меланхолията. Потискаше я, едва ли не я задушаваше и я чувстваше като отрова из вените си.
- Не те харесвам. - заяви гласно. Поне не бе поредната, която да се гъне в краката ѝ с комплименти. Признаваше си кратко и ясно, че не я харесва, дори Лора да го предчувстваше. - Приемам те за твърде безволева и прозрачна. Всеки би могъл да те разгадае. Не се засягаш. Не те интересува нищо освен собственото ти състояние. Защо въобще продължаваш да съществуваш, щом до болка ти е омръзнала цялата тази безчовечност, в която си принудена да живееш?
Досега не бе говорила по този начин с Лора. Самата посока на разговора я плашеше. Бе твърде искрена, твърде непринудена и... Не можеше да продължи. Просто бе нещо ново, което не можеше да обясни. Нещо, което отдавна крещеше отвътре ѝ и в настоящия момент триумфираше.

Брой мнения : 47 Join date : 06.10.2012

Искреност.
Искреността на хората бе интересна, в повечето случаи трогателна, но рядко смешна. Искреността имаше различни измерения, простираше се и обвиваше хората с тънката си материя, а те от своя страна я предпазваха с бетонни стени или маски. Фалшивото и изкуственото трябваше да е средство, с което да се предпазиш. Вместо това се превърна в средство за интриги, раздори, военни тактики и начин на живот. Хората забравиха какво е да си искрен, започнаха да се страхуват от собствените си чувства и все по-рядко ги показваха. Щастлива усмивка или сълзи, гняв или радост, всичко това се случваше далеч от хорските очи, далеч от враговете, в някакъв интимен момент. Лора наблюдаваше тази промяна в себе си. Стараеше се да не прикрива реалните й изблици, стараеше се да изгори тази маска, която упорито се наслагваше и наслагваше върху лицето й. Трудно, но не непосилно. Тя нямаше на кого да се усмихне или на нечие рамо да поплаче. Нямаше на кого да се ядоса и развика или с кого да си поговори, без той да има резерви и да мисли, че е луда шизофреничка. Лора можеше да е странна, леко смахната, но си оставаше човешко същество със своите потребности и една от тях бе да споделя. Да споделя, а също така да чувства привързаност. Дори най-малкият жест на обич или някакво отношение към нея би бил знак, че си заслужава да се живее.
Думите на Илириа възбудиха лек интерес, но дотолкова, че да продължи разговора, а не да се оттегли в собствените си мисли и да пренебрегне самопризнанията й. Харесваше й честността, но тази честност, граничеше с фалш, с някакъв престорен драматизъм или по-скоро начин, чрез който да я засегне. Грешка. Душата на Лора бе скътана на дълбоко, сред прах и паяжини, а подобни изказвания от почти непознат не можеха да направят нищо.
-Радвам се, че е така. Ако ме харесваше, би било твърде странно и неестествено приятелство.
Изговори го бавно, отчетливо, наслаждавайки се на думите. Не знаеше какъв ефект имаха върху Илириа, нито можеше да види изражението й. Продължи да говори, отскубвайки стрък трева. Завъртя го измежду пръстите си.
-Прозрачна?Зависи какво искаш да видиш. Безволева?Да, малко. Но не толкова безволева, за да ти се подчинявам.
Въздъхна тихо и вдиша дълбоко от наситения с аромати въздух. Бе сутрин и свежестта на природата й вдъхваше приятни емоции, въпреки разговорът, който бе принудена да води в момента.
-Знаеш ли защо още съм жива?Защо не се самоубих?-изчака малко и продължи-защото съм страхливка. Страх ме е.
Избра внимателно думите си, но говореше от сърце и подобна искреност чак бе смущаваща. Тя не се срамуваше от това, не криеше нищо, а и бе сигурна,че Илиара ще запази тази случка в тайна. Още повече, че това би подронило авторитета й на господарка. Лора рядко споделяше нещо за себе си, но се почувства изключително щастлива, че й каза истината.

Брой мнения : 83 Join date : 06.10.2012

Страхът бе твърде низша емоция. Достатъчна, че да те срине, да те превърне в сянка. Едно мъгляво петно сред масата. Ако се страхуваш, но ставаш никой, човек без име, едно нищо. Странно бе кой го казваше. Самата Илирия изпитваше страх. Изпитваше го и сега, макар че го криеше под тонове други свои качества, които ценеше истински. Милиони пъти бе опитвала да изкорени страха, но тогава винаги се питаше какво ще ѝ остане. След искреността и разнообразната смесица хумор, кое друго я доближаваше до началото ѝ? Страхът. Да се страхуваш бе равносилно на това да живееш. Без страх ти просто съществуваш. Бродиш хаотично. Без страх не си в състояние да чувстваш, да страдаш. Без страх тя щеше да е просто убиец. Реално страхът не я извиняваше, но поне когато той съществуваше имаше моменти, когато се опитваше да се възспре навреме, макар рядко да съжаляваше за него. Толкова трупове зад гърба ѝ, а тя не съжаляваше нито един от тях. Не съжаляваше дори онзи, който наричаше свое семейство, което я караше да се запита защо въобще го наричаше така.
Приятелство?
Мислите ѝ полетяха в нова посока. Засмя се на това определение. Не вярваше те някога да бяха имали подобна връзка помежду си. Всъщност не вярваше въобще да имат някаква връзка. Бяха едва ли не непознати. Никоя от тях не знаеше повече за другата. Пътищата им просто твърде често се пресичаха и тогава разменяха по няколко фрази. Главно Илирия опитваше да изведе Лора от тази апатия, в която бе изпаднала. Опитваше се да я накара да изпита нещо по-различно, по-пламенно. Да, може би изглеждаше някак приятелски отстрани, но бе нещо по-особено. Бе по-скоро забавление, което никога не успяваше да получи.
- Не харесвам безволевите хора. Те лесно се контролират. - поклати глава, дори и да не бе забелязана от Лора да го прави. Взираше се в тъмните ѝ ириси и се опитваше да разбере що за човек трябва да си, за да желаеш да си сляп. Просто търсеше съжаление или по този начин се опитваше да изпита нещо по-човешко, по-истинско? Не я попита.
- Не страхът ти показва слабост, а идеята за самоубийство. - въздъхна след кратка пауза Илирия и отмести един неочаквано паднал кичур пред очите ѝ. Права беше. Смъртта бе лесен изход. Просто умираш и край. За да продължиш да живееш бе нужен доста кураж. Самата тя го знаеше, защото усещаше, че престоят в лудницата можеше да я доведе до същинския край, но не се предаде. Бореше се. Опитваше бягство във всеки удобен момент, докато не извоюва свободата си. Независимо дали се бориш за свободата си или просто продължаваш да живееш независимо от кошмара, който представлява живота ти, ти показваш сила. Така че не страхът бе ахилесовата пета на човечеството, а вроденият навик винаги да се отказва, когато срещне трудност.

Брой мнения : 47 Join date : 06.10.2012

Интересно.
Всъщност не знаеше защо започнаха този разговор, защо продължиха да си говорят, защо изпаднаха в дълбокомислени и нездравословни размишления, които не биха довели до нищо хубаво или най-малкото биха я подтикнали сериозно да помисли върху идеята за самоубийство. Не искаше да е болезнено, отрова или прекомерна доза аналгин щяха да свършат работа. Не смяташе да се замесва в кървави драми с пистолети, отпечатъци и разследвания. Искаше да умре по възможно най-тихия и незабележим начин, макар това да не бе трудно, за нея не се интересуваше никой и поредната смърт на хируд би привлякла единствено вниманието на любопитните. Не на загрижените. И без това бяха останали прекалено малко, които наистина изпитваха различни чувства от гняв и ожесточение или пък равнодушно любопитство.
Илириа не беше равнодушна,не беше и зла, но Лора вярваше, че има частица в нея, която не й дава мира и под повърхностната маска разпознаваше същия този страх, който я будеше нощем, който я спираше от опитите да сложи край на живота си. Същият този страх бе проклятие, но и причината все още да диша, затова не знаеше какво да иска. Апатията, с която бе привикнала и която бе станала жизненоважна част от всекидневието й, смекчаваше ударите, смекчаваше обидите, смекчаваше цялата тази лошотия и я превръщаше в прозрачна, неутрална маса. Нима Илирия я смяташе за безволева?Не, Лора не бе безволева, бе твърде умна и разбра, че трябва да се примири. Можеше ли да се бори срещу нещо, което не вижда, нещо, което не може да пипне и дори не знае с точност какво е?Не. Примири се, но не се остави да бъде контролирана. в противен случай животът й би представлявал съвсем различна картинка.
Щеше ли да й възрази?Можеше ли да я убеди в собствената си теза?И да, и не. Макар да имаха цялото време на света, Лора се съмняваше, че думите й биха променили нещо. Събеседничката й бе упорита, твърде упорита, за да се остави на слепец и "безволев" човек като нея да я пребори вербално. Проследи нишката на разговора и внезапно я прекъсна. Мислите й се зареяха в съвсем друга посока. Вдиша дълбоко и за миг забрави къде се намира, сама ли е, забрави дори за вечната тъмнина пред очите й.
-Времето е хубаво, нали?Изпълва с приятни емоции.
Обърна се по-посока гласа на Илириа и скалъпи подобие на усмивка, но се съмняваше, че бе достатъчно убедителна, за да мине за искрена.

Брой мнения : 83 Join date : 06.10.2012

Илирия въздъхна. Една тежка и неконтролируема въздишка. Една невербално отказване от определена цел, а целта бе да разбуди съзнанието на Лора. Но можеше ли да го направи, когато то не спеше, за да бъде разбудено? Това не беше един зимен сън, който лесно можеш да прекъснеш. Самата Лора отдавна се бе отказала от всичко и просто съществуваше. Не бе по силите на Илирия, пък и на всеки друг, да я изведе от тази тъмнината, в която бе вкарала себе си. Когато просто съществуваш, не виждаш нищо пред себе си и просто тъпчеш на едно място. Точно това правеше Лора, но защо ли Илирия се интересуваше? Каква бе нейната полза от подобна загриженост? Какво деляха, че да я връща към правия път?
Общ вид. Вероятно това бе основателна причина, но когато съдбата или животът са ти учители, то се научаваш, че не винаги можеш да разчиташ на някого. Кой бе помогнал на нея? Никой. Защо тя да помага на някого? Определено нямаше причина. Следователно и Илирия нямаше да го направи. Щеше да затвори очите си за наивността на Лора и щеше да я остави да живее в своя свят. Вероятно там животът бе по-красив и по-действителен. По-мек и деликатен, идеално пасващ с нейното детински чисто възприятие на нещата.
- Зависи какво разбираш под приятни емоции...
За Илирия денят бе сив, скучен, еднообразен на всеки изминал и вероятно всеки идващ. Не бе безхарактерна, че да изпада в подобен вид безразличие, но денят определено не я изпълваше с емоции. Тук двете коренно се различаваха и разликата бе съвсем ясна - Илирия не можеше да се радва на деня. Нямаше реална причина, така че може би животът я бе създал такава или беше поредния резултат от игрите на съдбата, която винаги намесваше и обвиняваше. Но пък и разбра, че Лора не бе изцяло безволева. Такава беше в този свят, но в своя вероятно имаше за какво да живее и точно това я крепеше, а се искаше доста воля да загърбиш реалността и да изградиш своя... И Илирия ѝ завиждаше, защото не бе успяла да направи точно това и тук беше разковничето на нейната омраза към тъмнокоската. Не, не я мразеше в пълния смисъл, а думата, а просто таеше един ясно изразен неприязън. Лора беше изпълнена с нещо магнетично, пленяващо и толкова истинско, докато в себе си Илирия можеше да усети единствено празнина, защото след всичко само преструвките ѝ бяха останали. Поне така го чувстваше...