Изоставеният хотел

Брой мнения : 75 Join date : 06.10.2012

Уби го без да се церемони много-много, само с куршум между очите и абсолютно отегчена физиономия. Така де, тя нямаше каквото и да е мнение по въпроса освен да е лек драматургичен елемент, който да намеква на евентуалният зрител, че си имаме работа с високо отегчено същество. Разиел покриваше категорията по всички прецеденти и дори не съжаляваше, понеже като цяло си беше излишно затормозяващо.
Ритуалът бе старичък и доста добре отрепетиран; мъжът прерови по всички джобове на своята жертва измъквайки стар портфейл и някакъв безумно глупав часовник. Мразеше тези уж "ретро" тъпотии, които за да ползваш трябва да отвориш и не се носят на каишка като нормален часовник а са на верижка. Оу и имат нужда от постоянно пренавиване, което е просто малоумно. За какъв дявол трябва да си тровиш живота с глупости? Раз не се подвуоми да го изпусне на земята и строши безцеремонни с крак.
В портфейла имаше няколко стари и пожълтели снимки, една от тях дори бе овъглена, и малко дребни пари. Не вършеха никаква работа, но мъжът принципно не бе тръгнал да ровичка за подобни неща. Него го интересуваше скритото в подплатата и джобното му ножче услужливо разпра овехтялата кожа. С усърдие и много заострено внимание измъкна от там многократно сгънато листче и това разми отегчението му. Слава на богвете "пратката" бе това, което бе очаквал и всичко си беше наред. Настроението му се повиши с няколко октави и Раз затърси по собствените си джобове за някакъв пишещ носител; все някъде трябваше да има химикалка, нали така?
- Наистина е тук някъде. - измърмори той сякаш обръщайки се към третият присъстващ в картинката. Това бе масивна игуана захванала се за продънен стол като удавник за отломка от Титаник. Влечугото го гледаше с абсолютен поукър фейс или крайна липса на интелект, макар и в цялата история да го имаше и очарователният момент на "абе сякаш ей сега ще отговори". Това бе печално известният домашен любимец на Разиел, игуана на име Пуци(накратко от Петрифактикърс) която разнасяше почти навсякъде. Дали ще е обир на банка? Пуци ще е там. Дали ще убива по поръчка? Пуци ще е там. Дали ще взривява сиропиталище? Пуци пак е там. Покер с опасни членове на няколко престъпни организации? Пуци не пропуска. Това е и тема, която всички намират за странна- кой нормален и абсолютно зрял мъж ще мъкне навсякъде със себе си гигантска игуана? Номерът е, че никой не би се обадил с въпрос защо наистина го прави. Вие не знаете ли, че Раз може да убива с абсолютно всичко, до което се докопа? Впечатляващо е какво може да пресъздаде от няколко пакетчета чай, лъжица и декоративна възглавничка- истинска кървава баня, но това е история за друг път.
Химикалката успя да намери след упорито ровичкане по вътрешните джобове на шлифера си и сега му трябваше плоскост на която да се подпре. Наблизо имаше маса, за това мъжът разгъна листчето с грижовност върху равната повърхност. Вместо някакъв супер секретен код или информация на него се мъдреше криво начертано поленце за морски шах; имаш няколко кръгчета и хиксчета, но реално никой не бе в позиция на победител и победен. Играта все още бе в процес на разработка и имаше още няколко хода до финалното затапване.
Всичко всъщност се въртеше около това- убийството на абсолютният непознат и присъствието му на това забравено от бога място. С някакъв социопат-насилник си играеха на котка и мишка от няколко месеца без реално да осъществяват контакт от първо лице. Оставяха си "подаръци" под формата на отрязани глави и взривяващи се котки, а от скоро играеха всякакви детски игри по доста абстрактни начини. От три дена играеха на морски шах а правилата бяха абсолютно елементарни. Решаваш какъв ти е хода, правиш го на малкото листче и си намираш тъпанар на който да го пробуташ. След това съобщаваш на противника къде какво да търси и се започва с търпеливото чакане. Щом "другарчето" е очистило носителя и е направило своя ход всичко се повтаря и т.н. Елементарно, нали?
Раз постави едно хиксче на мястото, на което му се струваше правилно и отново сгъна ценната хартийка. Утре щеше да се заеме с нея, но преди това му предстоеше псевдо-семейно време. Къде бе малката лигава отрепка и защо се бавеше? Уж имаха точна уговорка за срещата и Раз вече бе закъснял с три часа за нея. В реда на нещата бе уж-малолетната кучка да постъпи по същият начин, но тя проявяваше нахалство позволявайки си да закъснее от взаимното закъсняване.

Брой мнения : 15 Join date : 08.10.2012

Нее. Не.
Нененененене.
Н.Е.
Тцъ.
Нет, Ноу, Найн, НяхНях.

Дори погледът, който й хвърли полицаят в непосредствена близост, напомнящ на човек, вършещ домакинска работа на конкурс за най-епична кучешка фризура, докато тя вървеше и си мрънкаше под нос различни варианти на отрицателната частичка НЕ, не бе достатъчно отрезвящ; тежкият делириум тременс, размахващ авторитет над черния й дроб, отричаше всякаква форма на добродетелност или страх от закона, което подложено на не чак толкова задълбочен анализ звучеше разбираемо. С тази разлика, че в случая частта с майката/бащата (и дъщерята) отпадаше и празното място биваше заето от „чичото“, което слагаше в устите на отегчените пенсионери, седящи всеки ден като вампири с часове на пейката под свидливата сянка на една липа, мъдрата констатация Какъвто чичото, такава и племенницата. Повторена с пенсионерска злъч и беззъбо презрение, докато Деланей се караше на ключалката и се опитваше да я накара да стои на едно място, за да отключи вратата на къща, която не бе нейна (но алкохолът в която бе достатъчен стимул да загърби всички скрупули и глупости от сорта на „гадно е да използваш приятелите си“), фразата добиваше нови измерения. Драматизма все пак си оставаше завинаги игнориран и низвергнат по всички параграфи елемент, а ключалката в никакъв случай нямаше да стои мирно, дори буквално да й паднеш на колене; Деланей го бе пробвала няколко пъти, последният от които някакъв забързан чичко де факто я помете заедно с вратата и едва не я направи на ваденка с помощта на близката стена, така че не... Ако искаш ключалката да е послушна, просто не смесвай течностите във всички онези стъклени бутилки.

НЯХ.

Няма шанс. С това изражение полицаят си спечели едно изплезване и неадекватен опит за бягство стил Looney Tunes, който завърши с обелен нос и обелезничени зад гърба чифт ръце. Имаше го и момента с „внимавай да не си удариш главата“, докато я вкарваха в патрулката, но той беше толкова нетраен, че изобщо не се запечата като спомен в съзнанието й – беше само усещане за нещо, което е станало и което до последно щеше да се изплъзва от ума й, щом понечеше да изкара на повърхността повече мръсни детайли. Нечестно, но пък и на кой му пукаше, когато си толкова натряскан, че единственото, което можеш да възпроизвеждаш като звук е многоизмерното „нях нях“? От друга материя бе въпросът дали още се намираха на Земята и дали тя не бе внедрена в друга земя, която е в друга земя, която пък се намира в мерналия се някъде стенен часовник, чиито стрелки се опитаха да напомнят нещо на Деланей. Нещо, което забравяше. И тъй като изобщо нямаше изгледи да зацепи за закъснение от какъв калибър идеше реч (секундарна стрелка), вместо това часвоникът я потопи в толкова познатата среда на полицейското управление. О, как ги обичаше всички тук! Бяха толкова очарователни, че даже изобщо не я заболя, когато в дебилен опит да я вкара в кондиция, някакъв униформен й заши умопомрачителен шамар и жигоса едната й страна с отпечатък на петпръстна нездравословно червена длан. Но Деланей не им се сърдеше, даже измърмори една християно-индуистка благословия на развалена смесица от испански и руски, и... Какво точно беше станало след това, човек трудно можеше да каже.

Едно обаче бе сигурно – часовникът я бе подсетил.
И тя бе извършила коронния си номер.
Нали се сещате, онзи, когато никой не иска да дойде...
... и да ви прибере от участъка.
Прибирате се самостоятелно.

Нях, тя не избяга. Просто реши елегантно да напусне сградата и да го играе самостоятелна личност, която закъснява за важна среща, но всъщност прави всичко възможно да подрани. Не беше ясно колко се бе забавила и с колко бе подранила, пък и нямаше особено значение. Благословени да са стените, благословен да е пода! – винаги там, когато паднеш. Макар че това... да, тук трябваше да се яви и все пак... какво бе това? Тази странна, люлееща се архитектура на безсрамно западаща сграда... Аааа. О. Ама разбира се. Гробницата на Наполеон, как можеше да е толкова глупава? Лазенето на четири крака и невежеството й, за което бе виновен именно Наполеон, я ядосаха и тя започна ядно да бие с юмрук по повърхността на нещото, което май се явяваше... вход, врата? С всяко по-масивно разтрисане на нещото, което делеше нея от обекта на разрушителните й въжделения, гневът й се усилваше. Мамка му, какво толкова му бе направила на този човек, че навираше гробницата си в лицето й?! Безобразие!