Гората около реката

Брой мнения : 13 Join date : 06.10.2012

Живот.Това й липсваше на планетата.И по дяволите не можех вечно да съм прекрасното момиче,което е винаги добро и учи хората на добро,защото е трудно.При това много.През всичките си прераждания се борех отново и отново за този свят,който сякаш на пук не искаше да бъде спасяван!Хората се мразеха,а останалите племена-те тероризираха. Всички,а аз се борех за противното.Някъде вътре в мен се появи малката Аня и ми припомни какво ми обясняваше тате.Как света е пред голям срив и как всичко живо си заслужава спасението...Той беше мъдър човек,но в онзи ден изчезна.Със сигурност бе мъртъв.Нямаше начин да е оцелял през всичките векове до сега.
Намирах се в насред пустуш,някога била гора.Направих тъжна физиономия.Тръгнах през нея,затворила очи и си представих как ходя по гъста зелена трева,а около мен е пълно с високи красиви дървета.Имаше малки цветчета сини,жълти...Беше много красиво.Отворих очи и се огледах.Нещата леко се бяха пооправили."Браво на мен!!"-поздравих се сама.
Усетих чуждо присъствие и се сковах на място. Ааа не!Няма начин да позволя на някой да унищожи направеното до сега!Застанах в бойна позиция и се обърнах,а там стоеше някакво момче.Не знаех от кое племе е,но не ми приличаше на човек...Беше твърде спокоен и не изглеждаше толкова изстрадал.Огледах го преценяващо от глава до пети.Беше рус с зелени очи.Височината му...Хм..Около 1,80-1,85...
Лицето ми-безизразно.Бях готова да се отбранявам,ако ме нападнеше,но не изглеждаше,че се е забързал да ме убива....Той просто стоеше там и ме гледаше.Бях меко казано учудена.Отпуснах се отметнах коса назад и го загледах внимателно.
-Кой си ти и какво искаш?

Брой мнения : 8 Join date : 07.10.2012 Age : 30

Това беше един от онези дни, които по нищо не изглеждаха, че ще се подобрят. Като че ли цялата природа съдействаше за това положението на Лоугън да става все по-лошо и по-лошо. Дори сега, когато стъпките му оставаха в рохката пръст около реката, той не можеше да намери нищо успокояващо в липсата на зеленина около себе си. Опита се да си представи какво е било преди векове, но за него всичките онези приказки и картини бяха просто мираж, легенда - нещо, което не можеше да си представи да види с красивите си очи. Често се чудеше какво ли би било да заровиш ръце в зеленината или да усетиш онези така желани, топли слънчеви лъчи върху бледата си кожа - все неща, за които бе чел в старите, разпадащи се книги. Не можеше да си представи да живее в онези времена, за които разказваха по-старите. За Лоугън животът без слънце не бе нищо по-различно от обичайното, за него бе ежедневие, което нямаше как да промени. А и не беше сигурен, че иска - все пак, защо му трябваше да жадува за нещо, което никога не е виждал или усещал. Той обичаше тъмнината - тя бе най-силното му оръжие, единственото му убежище, което винаги го приемаше отново с отворени обятия - без въпроси или условия.
Винаги бе обичал водата - не можеше да си го обясни, но нейното присъствие го караше да се отпуска и да забравя за всичко. Но сега не можеше - усещаше пукнатината в горната си устна като оловно топче и самата идея, че сега лицето му изглежда като картина на абстрактен художник го побъркваше. Стараеше се да не мисли за това, но вече бяха минали няколко дни откатко напусна старото си местоположение, а изражението му не се променяше. Синините върху лицето му стояха и той със съжаление трябваше да признае, че не е искал да си тръгва. За толкова години беше сменил прекално много подобия на домове и цялата номадска история започваше да му омръзва.
И като че ли за да му бъде още по-тъпо, Съдбата - ако въобще съществуваше - беше решила да му натресе компания. Нямаше желание за непредвидени разговори, за запознанства или за каквото и да било свързано с човешки (или не толкова) същества. Но ето, че сега се оказа, че се намира в нечие лично поле и това го караше едновременно да се дразни и да се чувства виновен.
- Искам спокойствие, но очевидно няма да го получа. - подутата му устна се изкриви в подобие на усмивка, издавайки че всъщност е доста симпатичен млад мъж. Имаше приятна, слаба структура и някак меко изражение. Можеха да се забележат някои от татуировките му, които само го състаряваха. - Ами ти, какво търсиш тук?
Мислеше, че знае отговора още преди да е задал въпроса. Едва ли някой идваше тук, за да прави луд купон или нещо подобно. Вероятно момичето ,точно като него, искаше спокойствие.

» Месността до гората.
» Тъмната част на гората
» Вълшебната част от гората
» Тайната част на гората