like some kind of madness is taking control. //преди един ден, Екатеринбург.

Брой мнения : 15 Join date : 08.10.2012

Тя погледна изкъсо Дезмънд и още повече се начумери от присъствието му, притискайки по-силно скръстените на пищната за възрастта й гръд ръце във враждебния жест. Не й беше приятен и факта, че беше тук, до него, в обсега на аурата му. Дразнеше се само при самата мисъл за това същество, затова винаги, когато нещо досадно понечеше да измести мисловния й поток в тази посока, започваше да се занимава с коренно различни по същност действия, да мисли за други неща, дори да брои плочките, на които стъпва или да си припява до влудяване някоя песничка на Роулинг Стоунс, само и само да мисли за нещо съвсем не в синхрон с Дезмънд. Понякога успяваше да се разсее до степен, в която забравяше за това изчадие и изтикваше факта за съществуването му някъде в перифериите на вниманието си, но винаги най-доброто лекарство бе чуждото присъствие – достатъчно ангажиращо, за да държи подобни мисли далеч и същевременно не достатъчно настъпателно, за да извика асоциации с проклетникът и нещата, които следваха след като се появеше в ролята на нежелан гост, за да преобърне хоризонта й в опит да вземе онова, което уж Деланей му дължеше.

Собственият й живот.

Тя не бе особено сигурна дали действително това бе целта му, пък и не я интересуваше особено. Фокуса на вниманието й падаше върху многобройните планове за патетично сритване на дефектиоския му задник по начин, след който нямаше да дръзне да я докосне и просто щеше да я остави да диша на спокойствие, да живее без да се съобразява с дълга, който сякаш имаше да изплаща до края на дните... По дяволите, трябваше им нов израз за това. И все пак, без самата тя да знае защо, винаги пропъждаше с тръсване на глава мисълта за Разиел, който би могъл да й помогне в това непосилно за нея (но я се опитайте да й го кажете) начинание, което така или иначе щеше да бъде увенчано с неуспех. Сама срещу Дезмънд нямаше никакъв шанс и това бе главната причина, поради която въпросните планове представляваха по-скоро обикновени фантазии, без нито капчица опит за проявление в реалността. Нищо не правеше и... не искаше да прави? Ооо, нененене. Това бе адски грешно по толкова много начини предположение, че чак се мразеше, когато подобни размисли минаваха през главата й. Не беше възможно да й харесва това, което й причиняваше, начина, по който се отнасяше с нея и я докарваше до ръба, принуждавайки душата й да балансира между живота и смъртта и карайки я да се чувства истински жива; по-жива дори когато вършеше онези екстремни глупости, изходът от които винаги съдържаше голям процент риск за живота и които по един или друг начин я баха доставили на тепсия в ръцете на Дезмънд – всичко бе навързано и самата тя вече не беше сигурна кое как се бе случило. Някои неща като че ли й се губеха или не бе сигурна в тях, или просто никога не се бяха случвали, а бяха просто плодове на изтерзаният й ум, който просто търсеше отговори на множеството измъчващи я от край време връпроси. Но не искаше и да си помисля, да допуска, че някъде дълбоко в себе си се наслаждаваше на ефекта, който оказваше върху нея това дефектиоско копеле; не можеше да е истина.

И не беше истина.
В никой смисъл.
Или поне така й се искаше.
Надяваше се.

Брой мнения : 8 Join date : 06.10.2012

Първата част на постоянно тъмното денонощие, започваше по изключително добър начин за Дезмънд. Въпреки постоянната липса на слънце и предизвикваните студове (не, че нашия герой някога бе виждал толкова естествена дневна светлина), които сковаваха от векове Земята и в момента биха карали тялото му да притеперва от студ, ако не бе способен да направи това, което много същества не можеха да си позволят оцелявайки в полеви условия. Пространството пред него затрептя, докато в съзнанието му се оформяше прекрасната картина на сгряващ огън, способен да стопли и неговите ръце и тънките, сексапилни крачета на младата госпожица. Едва ли бе тайна, че Дезмънд си беше поизпедофилен трийсет годишен чичко, но нека се върнем на огъня. Няколко искри се издигнаха в празното пространство и се изгубиха в тъмното над главите им. Само секунди след това лумна толкова силен пламък, че се докосна леко до косата му и опърли краищата му и загря леко челото му. Наистина непредпазливо наведен, Дезмънд се поизправи и затупа с ръка по главата си недоволно.
-Ах, ах. – измърмори под носа си той и вдигна поглед от горящата купчина стари дървени столове, които бе успял да намери в отдавна изоставената жилищна сграда, вероятно способна да се изравни със земята самичка всеки момент. Светлите му очи засякоха тези на Деланей. На тази светлина можеше да ги разгледа по- добре, имаше възможността да се полюбува на младото, крехко, на пръв поглед, тяло, което бе измъкнал по свое усмотрение и сега бе пожелал липсата на свобода за същото това същество живеещо в теловия храм. – Какво се мръщиш, малка красавице? – пръста му премина съвсем нахално под брадичката до върха й и я повдигна лекичко, за да се окаже по- близо до нея, както си личеше най- добре нотката на забавлението му с чуждото нещастие. – Виждаш ли, ако ти е много студено, знаеш как да се стоплиш. – ухили се срещу й и разпери ръце приканвайки я към една толкова невинна прегръдка, която Дезмънд бе способен да превърне в много неприличен жест, убивайки цялата прекрасност на отделянето на щастливи хормони от нея. По лицето му играеше подигравателна, но чаровна усмивка, която сякаш се личеше дори на дългата му сянка, хвърляна към отсрещната стена от светлината на огъня.

Брой мнения : 15 Join date : 08.10.2012

На нея обаче всичко й беше ясно като... бял ден? Богове, наистина им трябваха нови изрази за някои неща.
Неща, за които само бе чувала.
Но не проумяваше.

- Върви по дяволите! – тези толкова често повтаряни три думички бяха изсъскани с цялата злоба, на която бе способен гласеца й и последваха няколко бързи кадъра, в които Деланей се изправи и с три крачки стил пергел се измести от другата страна на импровизираното огнище, точно срещу Дезмънд, чиито обятия избягна така патетично, забивайки режещият си като бръснарски ножчета поглед в него. Ако можеше да убива с очи... при равни други обстоятелства щеше да свърши в газовата камера, но обстоятелствата не бяха нито други, нито равни. До толкова беше свикнала с някои неща, като липсата на слънчева светлина примерно, че изобщо не се и опитваше да надскочи обикновените честоти, на които вибрираше ума й. Затова и може би завинаги щеше да си остане неспособното на нищо друго човешко момиче, което можеше просто да стои срещу Дезмънд и с инатлив стоицизъм да се противи на онова, от което така или иначе не можеше да избяга. – Виждаш ли, - започна да криви глас, перифразирайки мъжа срещу й. – не си ми притрябвал ти, огънят е достатъчен.

Но не беше същото. Липсата на топло, живо тяло до нея предизвика тръпки по гърба и раменете й, които си оставаха далеч от обсега на идеята за огъня като средство за отопляване във вечния мрак. Представи си колко приятно щеше да е, ако разполагаше с човек, в чиито топли прегръдки би потънала с удоволствие, колкото и лигаво да звучеше казано по този начин. Като се замисли, едва ли някога бе познавала подобен човек и затова би й се сторило някак си... странно. Беше се възползвала от прегръдките на различни хора, за да не се размаже мъртво пияна на паважа, за да се добере игриво до чуждата цигара или просто защото й бе студено въпреки всичко, както в аналогичната ситуация. С тази разлика обаче, че Деланей за нищо на света нямаше да се предаде пред тази преобръщаща вътрешностите й усмивка и нямаше да се свие на топло в ръцете му; предпочиташе да измръзне, облечена буквално само в една безобразно оскъдна рокля и високи токове (не я питайте защо, сама не може да си отговори), но не – изпозлването на Дезмънд в качеството му на парно не беше опция.

- Ако ме доближиш – измрънка Деланей под нос, без да е особено сигурна, че събеседникът й положително я разбира, и се придърпа по-близко до огъня -, ще те изкормя и ще провеся червата ти за лампиона. – енергично заразтрива ръце, отвръщайки поглед от Дезмънд, за да не я изкушава по-голямото количество дрехи на гърба му и идеята за топлината, от която тайно се бе възползвала само преди минути.

» [преди два месеца] изоставена фабрика извън екатеринбург
» Два месеца преди края на света