А. Монтагю

Alexandra Montague

Алекзандра е една от онези сложни личности, които си умират да се подиграват с човешкия род. Няма значение, че може би тайно все още принадлежеше към него, тя бе изгубила човещината в себе си и състрадателността към чуждите страдания и неволи. За една жена, лишена от майчински инстинкти, потулени някъде в небитието, Алекзандра бе определяна като осакатена... поне от по- голямата част от обществото. Трудно общуваща с повечето хора, Алекзандра не създава приятелства, а ако това се случи, то наистина е с някой специален човек. Има прекалено много врагове, за да се нарече мирна и е един от членовете на Червената кралица, поел най- много и разнообразни вируси. И въпреки това смята себе си за особено лесно ранима, ако се отпусне и покаже слабите си места. Не можеше да приеме, че е безсмъртна и не вярваше в това,, макар не веднъж да си го бе доказвала.
Алекзандра забременява, когато навършва двадесет години, ала само три месеца след това губи неродената си рожба при спонтанен аборт. От тогава, Алек говори изключително малко за този случай, а когато го направи подхожда с огромна ирония и малко лоши чувства. Предпочита да осмива света около себе си и да мисли за кариерното си развитие и членството си сред хората. Ако я попитате, гаранция ви давам, ще отговори просто: "При хората аз чувствам себе си... какво толкова не разбираш, глупако?" Държи на членството си там и намира нещо особено полезно, спасяващо човешките задници от техния край, макар така да изчезваха генетично и да загърбваха предишния си генотип.
Алек закрачи бавно по коридора. Косата й бе стегната на висок, стегнат кок. Бялата й престилка криеше малка, черна и изключително съблазнителна рокля, способна да осъществи много чужди фантазии, та току виж и нейната. Токчетата тракаха ритмично, заедно с правилната й, бавна походка, сякаш тактуваха някоя бавна, съблазнителна песен. Достигаше бавно, но славно до вратата в края на коридора, докато сваляше връхната си дреха. Отдолу разкри нежен, копринен плат, подкрепен от виждащите се жартиери и високи, нежни чорапи, които се нуждаеха от толкова малко за да бъдат унищожени.Само капка страст... нищо повече. И желание, разбира се. Захвърли бялото на пода и остана облечена в греховно черно. Сините й очи проницателно прехвърляха преградата на вратата и знаеха какво я очаква там, още преди да я е отворила и да е съзряла наистина гледката на мъжа отвъд. Избута ядно вратата и само три крачки скъсиха разстоянието по между им..
Ръцете й избутаха всичко от бюрото, докато се покачваше отгоре и сядаше срещу му с прекрасни, дълги крака, които се разтвориха на момента. Токчето й се закачи лекичко за страничната облегалка на стола му и го придърпа по близо.
-Някой ден ще си платиш, да знаеш!
Устните й се впиха в неговите, а ръцете й нетърпеливо разкопчаваха дрехите, късаха ги на места и ги събличаха, изоставяйки ги нехайно на пода. Нежната й ръка се докосна до възбуденото му мъжество и го накара да тръпне. Да желае и да изгаря.... да иска да я усеща толкова естествена и възбудена.
Нещо изщрака и само секунди след това мъжът се отпусна безжизнено на стола си. Главата му клюмна така, сякаш не се държеше на гръбначния стълб. Едва ли някога пак щеше да бъде жив.

Алекзандра Монтагю; Човек