Лоугън.

Брой мнения : 8 Join date : 07.10.2012 Age : 30

Rob Devita
Лоугън.
18.
Дефектио.
~ Електрокинеза

Вдигна очи към замъгленото огледало, подпирайки едната си ръка на мивката. Усещаше как напрежението преминава през цялото му тяло и кара крайниците му нервно да изтръпват всеки път, в който прехвърли тежестта на наранената си китка. Знаеше, че няма много време, за това трябваше да измисли нещо възможно най-бързо. Но преди това щеше да се преведе отново във вид, позволяващ му да си покаже носа си навън. За целта трябваше да направи нещо по въпроса със спуканата си горна устна, която загрозяваше иначе хубавото му лице. Прекара пръстите си през течащата, топла вода, след което с потупващи движения се опита да отмие засъхналата кръв. Усещаше как неприятна, пареща болка се просмуква през устната му кухина всеки път, когато белите му зъби се докоснат до вътрешната страна на бузата му. Знаеше, че няма достатъчно време, но въпреки това провери дали всичките му зъби са все още на мястото си. Прекалено много време беше преживявал благодарение на външния си вид и нямаше да позволи подобен глупав инцидент да провали плановете му. Не можеше да познае момчето, което го гледа в огледалото - кожата му беше изгубила всякакъв цвят и сега сивееше на беглата светлина в тоалетната на хотелската стая. Имаше огромна синина под окото си, която стигаше чак до скулата му и подозрително наболяваше всеки път, когато се опитваше да присвие очите си. Знаеше, че до утре ще изглежда по-зле и от гигантска панда, но за сега синината не беше толкова фрапираща. Не и колкото спуканата му устна, която деформираше цялото му изражение. Винаги се бе гордял именно с извивките, които имаше и които вероятно щяха да останат нарушени за доста дълго време - все пак, колко лесно зарастваше подобна рана? Вероятно доста по-бързо от нараненото му его.
С известна доза раздразнение и съжаление, Лоугън наведе глава към бялата си блуза. Можеше да види как пръските кръв вече са попили в мекия плат и знаеше, че едва ли нещо щеше да му помогне, за да ги отстрани. Надигна отново лице към огледалото и разтегна устните си в нещо подобно на усмивка - зъбите му бяха бели и придаваха на изражението му особено очарователен, хлапашки вид. Сбърчи недоволно нос, мислейки си колко ненавижда вкуса на собствената си кръв в устата. Изправи се и изпука всяко едно от кокалчетата на дългите си, тънки пръсти. Баща му често пъти казваше, че има женски ръце, след което отвратено извръщаше глава в страни. Това бяха някои от малкото спомени на Лоугън, свързани с неговия старец - нито един от тях не бе приятен, за това русокосия младеж рядко се връщаше към тях. Сега обаче можеше да се закълне, че чува зловещия му смях в главата си. Тръсна глава няколко пъти, колкото да се съвземе и прекара ръка през късата си, стърчаща коса. Стоеше неестествено мека на фона на надраната му длан. Благодарение на нея, Ло изглеждаше много по-малък и невинен отколкото често пъти му се искаше. Много от тези, които го заобикаляха гледаха на него като на хлапето-шут, което е готово на всичко само и само да изкара някакви пари. Често пъти се забъркваше в неприятности, от които на няколко пъти едвам се измъкваше. Нямаше много приятели, но за сметка на това - познати много. Знаеше, че не може да разчита на тях, за това предпочиташе да се оправя сам. Рядко някой му протягаше ръка, така че той беше свикнал да живее само и единствено за себе си. Това го бе превърнало в егоист и непукист - все неща, които си мислеше, че ще му трябват, за да оцелее. Не поддържаше връзка с други от неговата раса, а и не изпитваше кой-знае какво желание да го прави. Не се доверяваше на никого, освен на себе си и това го беше спасило не веднъж през годините.
Беше роден под името Травис Антоан Блекфийлд и винаги го бе ненавиждал. Една от причините беше, че това не бе неговото име. По-големият му брат, който Лоугън никога не е познавал, е бил кръстен Травис - умира на седем години при неизяснени обстоятелства. Второто му име - Антоан - е името на баща му, което той му дава, когато се ражда. След като става на четиринадесет години, русокоското се подвизава под името Лоугън, най-накрая доволен, че има нещо свое и че не носи чужда съдба зад гърба си. Напълно наясно е откъде идва името му и как се превежда и това го кара да го обикне още повече - винаги се е чувствал кух, без стойност, така че го приема като своя съдба.
Никога не се е разбирал с родителите си - не познава майка си и не изпитва нуждата да го промени. Знае, че ги е напуснала след като го е родила и е почти сигурен, че пръст в това има баща му. Той, от своя страна, никога не бе изпитвал кой-знае колко мили чувства към сина си и го оставя на произвола на съдбата на възрастта от дванадесет години. Тогава, Лоугън започва да прави неща, които никога не е предполагал, че би успял. От крехко, свито хлапе се превръща в нагъл хулиган, който граби, за да оцелее. Правил е много неща, с които не се гордее и за които не иска да си спомня, но и такива, които и до сега го карат да стои с усмивка в мрака. Успява да оцелее благодарение на находчивостта, решителността и инстинкта си. На възможността да се присламчва в различните обстановки и да изпълнява стриктно задачи. Движи се в различни "банди" докато не вземе от тях всичко, което му трябва, след което изчезва. Винаги е живял сам и рядко се задържа на едно място, защото знае че не може да се установи. Не и докато живее така. През по-голямата част продава себе си и разбира какво предимство е да имаш красиво лице и желано тяло. Изпълнява желанията на хора, които имат с какво да му платят или да му помогнат по някакъв начин. Това му помага да разбере, че докато пази лицето си, то животът му е подсигурен.
Но ето, че случки като от тази вечер, заплашваха да изгуби всичко. Докато обслужваше една от клиентките си се оказа, че тя е "притежание" на местен лихвар - както обичаше да ги нарича Лоугън, защото те не правеха нищо друго, освен да тормозят хората около себе си. Беше се спречкал с него и след като отнесе подобаващ пердах, бе изхвърлен от къщата с ритници. Сега стоеше в мизерния хотел и оглеждаше жалкото си изражение. Не знаеше дали идиота нямаше да направи всичко възможно, за да го открие, но макар да подозираше, че това няма да се случи, предпочиташе да си намери друго място. Без това всичко тук се беше изчерпало и прекалено много му напомняше на родния му град, а заедно с това и на семейството, което никога не бе имал. И макар да се бе научил да се абстрахира от чувствата, имаше моменти на слабост, които го караха да се чувства точно толкова глупаво, колкото изглеждаше докато стоеше с насълзени очи и чаша евтин алкохол, лъхащ на спирт. В тези моменти в мислите му идваха спомените за Травис Антоан Блекфийлд, за 20 януари - рождения ден, който никога не бе празнувал и за всички онези неща, които беше пропуснал. Не можеше да кара колело, но за сметка на това лесно можеше да преджоби някого. Не можеше да обича - да, това беше проблем от доста по-различно естество, върху който Лоугън никога не се задълбочаваше. Не можеше да си представи, че някога ще срещне някого, който да обича колкото себе си или за когото да е готов да направи всичко. Беше виждал как се развиват нещата в подобието на семейство, което имаше и знаеше, че не иска такъв живот. За него любовта се измерваше в секс и грижи, но не откриваше нежност или мили чувства, просто защото не можеше. Проституираше от малък и се бе научил да разграничава това, което мисли за искрено от реалността. Не бе срещнал някой, за когото да отвори сърцето си, макар че много от тях го караха да им го повтаря.

***
Ръст: 186см;
Килограми: 83;
Очи: Сиво-зелени;
Коса: Тъмно руса;
Отличителни белези: Множество татуировки по гърба, ръцете и гърдите;
Местожителство: Неизвестно. Сменя го често.
*
Страхове: Да изгуби и малкото, което има.
Тайни: Винаги е предпочитал мъже, никога не е имал влечение към жени, но работата му го е задължавала да изпълнява това, което искат от него, а тези които се интересуват от тялото му са главно жени. Но... шт... тайна е!

Брой мнения : 160 Join date : 02.10.2012

Страхотен герой ^^ Добре дошъл !