- Илирия.

Illyria - 25 years - FC: Lucy Griffiths

- Кажи ми, какво си спомняш?
- Огън.
„Ева. Що за глупаво име? Известно и толкова банално. Твърде сладникаво. Звучащо твърде невинно. Изграждащо едно лъжливо впечатление.”
Името Алексей бе най-близкото до понятиято „семейство” за Илирия. Като всеки човек и той носеше тежестта на своите пороци. Алексей пиеше. Огромни количества. Често в тясното таванско помещение се носеше аромат на скъп коняк или уиски. Алексей нямаше бъдеще. Съдбата му бе отнела бъдещето, а той сам бе отнела смисъла на живота си. Млад пианист, изгряваща звезда в Украйна, а сега просто една улична отрепка. Насилието не му непознато. Посредством него бе изгубил годеницата си. Освен това пушеше. Не бе ясно как при всички тези вредни навици все още живееше. Но Илирия знаеше, че може да се довери само на него. Той бе единственият, който ѝ бе подал ръка, когато се нуждаеше.

- Прилича на затъмнение.
- Да, затъмнение, което ще продължи вечно.
Страничната оценка на нечий характер винаги се оказва парадоксална. За хората Илирия бе аморална. Смущаваща с навика си никога да не крие мислите си, въпреки че трябваше да се оцени честността ѝ в един толкова корумпиран и обезчовечен свят. Беше също непочтена за повечето. Не бе ясно какво точно бе толкова смущаващо в характера ѝ. Вероятно липсата на каквито и да било скрупули бе просто недоумение за хората. Самите те не се виждаха що за стока бяха, но до болка все още вярваха в остарелите правила. Една дама не трябваше да използва забранените думички, също така не бе прието да говори открито за личния си живот, независимо под каква форма, че дори бе пълно табу да изказва гласно желанията си. И сред всички тези предразсъдъци Илирия успяваше да пребори всеки от тях. В добавка бе достатъчно интелигентна, за да разкрие всяка лъжа. В леки дози манипултивна, хитра и находчива. В повечето случаи нетактична и импулсивна. Когато мразеше, то го правеше качествено. Когато обичаше... Никога не е обичала, за да каже. Най-близкото до любов за нея бе привързаността. Притежаваше чувство за хумор и то какво... Особена смесица от сладостта на иронията, горчивината на сарказма и пиперливия оттенък на черния хумор. Една взризоопасна комбинация.

- Кой си ти?
- Алексей. А ти коя си?
- Нямам име.
- Тогава ще бъдеш Илирия.
„Илирия. Едно подарено име, припомнящо отминала хладна ласка. Илирия бе някак мистично, достатъчно предизвикателно и дръзко. Носеше привкус на нещо далечно и нереално. Това бе точното име за нея.”

Хората се страхуват от онова, което не разбират.
Пламъци. Дим. Остър мирис на прогаряща плът. Бяха дълбоко запечатани в съзнанието ѝ. Почти толкова сигурни, колкото всяка вечерна проверка, извършена от Джим, безвкусието на болничната храна и убежденията на лекарите, че тя е твърде луда. С подобна диагноза Илирия бе принудена девет години да живее в границите на строгите правила на порутена психиатрична клиника, продължаваща да използва забранени методи.
А Илирия помни единствено откъсачни моменти. Главно пожара, насилието, с което двамата полицаи я прибраха в схлупената си кола, веригите, с които дълго време я държаха към болничното легло, и тъмнината на третия етаж. Алексей вече бе по-скоро сън, отколкото спомен.
Да, беше бунтарка. За девет години опити да избяга поне дузина пъти, но винаги я връщаха обратно. Следваше нова свирепа терапия. Нови успокоителни. Нови правила. Постепенно всичките ѝ номера бяха познати на персонала. Дори сама започваше да вярва, че вероятно наистина е луда. Около китките ѝ бегло започваха да личат белезите от упорството ѝ. И все пак съзнанието ѝ оставаше да тъне в тъмнината. Илирия знаеше коя е, каква е, на какво е способна, но отказваше да го използва, за да разбере миналото си. Хората се страхуваха от онова, което не разбираха, а тя - от онова, което не помнеше. Вероятно наистина бе луда. Единствено лудите продължаваха да живеят без да търсят смисъл. Единствено те затваряха една страница, свързана с много болка, за да продължат напред.
Илирия го уби. Не го помнеше. Не помнеше, дори че носи капка от кръвта му със себе си. Алената течност бе запазена в малка стъкленица на врата ѝ, досущ приличаща на онези амулети с цветен пясък.

- Спомняш ли си, Илирия?
- Не.
- Нощта. Пламъците. Виковете. Кръвта. Неговото име. Твоето име. Мъглата.
- Да. Помня.
- Тогава си свободна, Илирия.

clan: хируди
способност: контрол над времето